Reviews for The World of Kate Roberts: Selected Stories, 1925-1981

The average rating for The World of Kate Roberts: Selected Stories, 1925-1981 based on 2 reviews is 4.5 stars.

Review # 1 was written on 2014-09-07 00:00:00 Kevin Wiswniewski Like many of you, I suspect, I read The Gift of the Magi and The Ransom of Red Chief in school, enjoyed them both, and then never gave O. Henry another thought. Man, was I an idiot... This is a fantastic collection of western-themed stories, many feature the man's signature surprise endings. There are tales of cowpunchers, desperados and ranchers in love. Most explore happy times, though death and sorrow do pay an infrequent visit. More than once the folly of male/female relationships is explored with predictably humorous results. My favorite story, The Ransom of Mack, involves an old miner who attempts to dissuade a young lady from marrying his housemate. "Now, Rebosa, I'm old enough to have owed money to your father. And that old, specious, dressed-up, garbled, sea-sick, ptomaine prancing around avidiously like an irremediable turkey gobbler with patent leather shoes on is my best friend. Why did you go and get him invested in this marriage business?" Need more evidence of O. Henry's greatness? Try this lengthy but lovely passage from The Missing Chord: The ranch rested upon the summit of a lenient slope. The ambient prairie, diversified by arroyos and murky patches of brush and pear, lay around us like a darkened bowl at the bottom of which we reposed as dregs. Like a turquoise cover the sky pinned us there. The miraculous air, heady with ozone and made memorably sweet by leagues of wild flowerets gave tang and savour to the breath. In the sky was a great, round, mellow searchlight which we knew to be no moon, but the dark lantern of summer, who came to hunt northward the cowering spring. In the nearest corral a flock of sheep lay silent until a groundless panic would send a squad of them huddling together with a drumming rush. For other sounds a shrill family of coyotes yapped beyond the shearing-pen, and whippoorwills twittered in the long grass. But even these dissonances hardly rippled the clear torrent of the mockingbirds' notes that fell from a dozen neighboring shrubs and trees. It would not have been preposterous for one to tiptoe and essay to touch the stars, they hung so bright and imminent. Lovely, huh? Read and savour this man's writing.

Review # 2 was written on 2011-03-17 00:00:00 Kelly Grimes Заглавието „Сърцето на Запада" чудесно обобщава тематичния сборник с разкази на О. Хенри. Тези деветнадесет истории надзъртат в емоциите, които оцветяват живота на пионерите от американския Запад - а понякога изтъкават и самия вътък, който сплита в едно деянията им, и героичните, и раждащите смеха ни. Кралица на тези емоции без съмнение е любовта. В американския Див запад тя, както всичко останало, често трябва да се извоюва. Със състезание по галантност, в което доскоро неразделни приятели сега седят от двете страни на една жена и се съревновават за чувствата ѝ, всеки по начина, който смята за по-удачен, но без да се възползва нечестно от отсъствието на другия (честта е важна съставка от тогавашния живот - дори неминуемите измами, които изобилстват във всяка територия, граничеща със закона, се подчиняват на неписани правила). Или като подложим любимата на изпитание, което ще ѝ разкрие истинските измерения на глада, за да я направи по-съпричастна към проблемите на мъжкия апетит, да я накара да спре да възприема мъжете като двуноги преживни и да отвори сърцето си към тях. Понякога любовта дори убива, водена от ревнивата ръка на предадения мексикански кабалеро, който подмамва съперника си да погуби общата им любима... достатъчно голямо е сърцето на Запада, има място и за жестокост в него. А понякога тя просто присъства като символ: женската красота и нежност, въплътени в единствената пътничка в скован от снеговете дилижанс, разпалват петимата мъже около нея да разказват истории, с които да налучкат пътя си към женското сърце. Разбира се, в собственото си сърце О. Хенри си остава шегобиец. Той не пропуска шанса да ни изненада и да изтръгне смеха ни. В историята с петимата сладкодумци, девойката, която трябва да определи най-изкусния разказвач, така и не дочаква свършека на съревнованието. Ухажорите ѝ, веднъж изтръгнали се от омаята на историите, откриват, че журито им междувременно е заспало... след като е изяло приза за победителя. Навярно Западът не би могъл да се справи без хумор. При толкова опасности и с такива разстояния, при които вестите са рядкост, всяка разсмиващата история е толкова нужна благодат, колкото питиетата и храната. О. Хенри е сред истинските майстори на смеха. Неочаквани обрати, изненадващи, но правдиви наблюдения за хората и делата им, изказвания в най-висок регистър, изникващи на места, където надали бихме ги търсили (само си представете двама каубои, говорещи като възпитаници на университети от Бръшляновата лига), игри на думи и препратки към античността и класиката... няма оръжие, което да засече в ръцете на опитния стрелец. (Удивих се да науча, че във върховите си години авторът е писал по един разказ на седмица - и се натъжих, като разбрах какво е коствало това на здравето и психиката му.) Не по-малко всепроникващи и всенапояващи от смеха са ерудицията на писателя и наситеността на стила. Имах късмета да попадна на издание с анотации и навярно само по тази причина не се залутах безвъзвратно сред разните видове кактуси, коне и кулинарни шедьоври, които шестват из разказите. О. Хенри пише в епохата на американския реализъм (макар и да е от подкачащия тип реалисти) и от пейзажите на големите западни прерии и порядките в малките западни градчета, които ни поднася, лъха достоверност и лично познанство - иначе казано, ерудиция в резултат на житейски опит. (Разбрах, че авторът си е позволявал своеволия само с географията, премествайки някой брод или река с петдесетина километра.) Когато разглеждам шарената му биография, мога да си представя как е натрупал впечатленията, за да обрисува фино и убедително толкова много места и типажи. Трудно ми е обаче да си представя как е натрупал речниковия си запас. На всяка страница ме причакваше поне по една дума, от която да се почесваме и аз, и речниците ми - всичките хартиени и електронни версии, които ми се намираха под ръка. Вижте само този пасаж и се опитайте да си го представите на български: And the days, with Sundays at their head, formed into hebdomadal squads; and the weeks, captained by the full moon, closed ranks into menstrual companies crying "Tempus fugit" on their banners... Същият този образен, свръхсбит стил ме прехласна и замая неведнъж. На някои места щрихите му са толкова ярки, неочаквани и гъсто сложени, че световъртежът става почти физически, усилието да сместиш във въображението си всеки детайл - почти неистово. (Започвам да разбирам на чии рамене са стъпвали моите любими Бийгъл и Стърджън...) Характеризацията на героите чрез речта им е другата смайваща способност на О. Хенри. Обикновено едно изречение ми бе достатъчно да разбера кой точно герой говори. Заемки от испанския и мексиканския, учена, псевдоучена и простонародна лексика, фонетичните чудатости на акцента... палитрата за речево охарактеризиране изглежда неизчерпаема. Това ми беше втората среща с О. Хенри и първата с блясъка му в оригинал. Благодарен съм ѝ. Тя ми напомни къде мога да намеря още извори на смеха, ако мракът стане непоносим.