Normandy Stories Book

Не знам дали тази изолация има някаква вързка и някак допринася за усещането, но лежа си аз, лежа си и си чета и хоп! - хващам се по бели гащи, че съм безкрайно очарован от грубостта, суровостта, безинтересността и безсмислието на селския живот в Нормандия в края на 19-и век. Потънах в това стряскащо очарование бавно и постепенно, както се потъва в краве масло, току-що извадено от хладилника и размразяващо се по-бавно от мисълта на нормандски селянин. (Не вярвам да е заради якото фюжънче, което слушам отгоре).

Не стана изведнъж, даже изобщо не стана изведнъж. За втори път подпочвам Мопасан, като първия път, преди може би 5-6 години, или бяха 8, го захвърлих още в началото, ядосан на липсата на каквото и да е развитие и послание в разказите му. Особено най-кратките текстове са толкова изпразнени от всякакво случване, а където нещо се случва - то е толкова злободневно и предвидимо, че ти иде да скъсаш книгата и да я изгориш в знак на съпричастие с героите в нея. Обаче някак именно това злободневие ми подсказа тоя път, че трябва да продължа. Да натисна педала на търпението, за да стигна до сърцевината на това пътешествие. До ръба.

Защото не е ли всичко, което се случва в промеждутъците на злободневните радости и тревоги, всъщност извън живота - бягство от живеенето и рязко затичване някъде отвъд, кратко засилване към смъртта, както спринтьор се засилва към финала на метри от него. Нещата, които се случват извън ленивия поток на живота, го забързват, задъхват, изморяват, задушават, съкращават свиванията и отпусканията на кръвната му помпа, а с това и на самия него. Именно затова толкова им се радваме и толкова ги ценим - защото кипват кръвта, изваждат ни от унеса, разбъркват всичките ни вътрешни хармонии и ни напомнят за края. Краят, който е още някъде пред нас.

Но животът е в същността си злободневие. В злободневието на живота си защитен. Защитен си от всичко, най-вече от края. В него просто няма начало и няма край. Нищо няма. Има само живот. Краят никого не интересува, той не е събитие, преминава покрай живота, отбелязва се смирено и тихо, все едно задраскваш в календара поредния отминал ден, и животът просто продължава да тече като малка провинциална река, на места камениста и сива, на места зелена и вълнуваща (но повече първото), обречена да изчезне в тъмната бездна на океана. Даже тежките съдби и житейски непоносимости отзвучават глухо и краткотрайно, като в звукоизолирана стая, малцина изобщо разбират за тях, и после потъват във все така ромолящото по пътя си наникъде злободневие като в прясна пита мед.

В крайна сметка най-голямата ценност е животът.

Разбира се, да опишеш безкрайното и безвремево селско злободневие така, че да те четат и след два века - във времена, в които да скучаеш е израз на слабост и низост, а краят струва милиарди долари и продава почти колкото секса, не е лесна работа. Не е никак лесно и да утвърждаваш толкова убедително живота с толкова много смърт и тегоба. Гидият му Мопасан е успял.

Всички сме нормандски селяни от 19-и век, захвърлени на произвола на собствените си нескончаеми лутания между ниското и високото. А до баш високото стигат малцина, само за да видят от там по-добре ниското.

Ашколсун, бе, Мопасане!