That Gentle Touch Book

В началото ми беше леко скучно (но и още от началото се усеща нещо толкова топло и човешко)... След средата обаче започна да ми става доста интересно, дори да си задавам въпроса „какво ще стане по-нататък” – не заради обичайното любопитство, а защото чрез всяко събитие Уортън разкрива разбиранията си по ненатрапчив начин; не като стремеж към сензация или обикновено разказване, а откровено разкриване на най-дълбоките му разбирания за любов, хуманност, семейство...

Не помня скоро да съм срещала така идеално изграден „образ” на едно семейство (по-късно видях нещо подобно в „След багера” на Джак Харт) - пълно удоволствие ми достави, а не усещане за сладникавост и невъзможност. Непряко изразеното му разбиране, че и в най-тъмната човешка душа би трябвало да се крие нещо светло (и че обикновено „тъмното” е израз на страх и неувереност, а не зло само по себе си), не ми прозвуча наивно и идеалистично.

В тази книга Уортън отново е показал природата на животните, но също с цел да разкрие именно човешки качества. Ролята на войната не беше пропусната и тук, а съзерцаващото му спокойствие, проличаващо в способността да описва детайлно и бавно вече ми е доста познато и приятно.

Има писатели, които харесвам предимно заради разбиранията им (но като литературен стил може да съм по-слабо впечатлена), има такива, чиито разбирания не са водещото за мен, но литературният им талант ме е завладял... Уортън в началото ме привличаше с разбиранията и идеите си, но постепенно започнах да опознавам стила му и все повече оценявам литературната стойност на книгите му – т.е. третият идеален вариант.

В книгата не са използвани много-много художествени средства като сравнения, метафори и други обичайни, разказва се в обикновен стил (с доста хубави диалози), но зад всичко се крие нещо толкова дълбоко и магично, че обикновеният стил е предимство тук. Всъщност използван е похват, който много ми допадна – паралелно разказване на две истории, които се „сливат” накрая.