The Eye of a Hurricane: Stories Book

Заглавието „Сърцето на Запада" чудесно обобщава тематичния сборник с разкази на О. Хенри. Тези деветнадесет истории надзъртат в емоциите, които оцветяват живота на пионерите от американския Запад - а понякога изтъкават и самия вътък, който сплита в едно деянията им, и героичните, и раждащите смеха ни.

Кралица на тези емоции без съмнение е любовта. В американския Див запад тя, както всичко останало, често трябва да се извоюва. Със състезание по галантност, в което доскоро неразделни приятели сега седят от двете страни на една жена и се съревновават за чувствата ѝ, всеки по начина, който смята за по-удачен, но без да се възползва нечестно от отсъствието на другия (честта е важна съставка от тогавашния живот - дори неминуемите измами, които изобилстват във всяка територия, граничеща със закона, се подчиняват на неписани правила). Или като подложим любимата на изпитание, което ще ѝ разкрие истинските измерения на глада, за да я направи по-съпричастна към проблемите на мъжкия апетит, да я накара да спре да възприема мъжете като двуноги преживни и да отвори сърцето си към тях. Понякога любовта дори убива, водена от ревнивата ръка на предадения мексикански кабалеро, който подмамва съперника си да погуби общата им любима... достатъчно голямо е сърцето на Запада, има място и за жестокост в него. А понякога тя просто присъства като символ: женската красота и нежност, въплътени в единствената пътничка в скован от снеговете дилижанс, разпалват петимата мъже около нея да разказват истории, с които да налучкат пътя си към женското сърце.

Разбира се, в собственото си сърце О. Хенри си остава шегобиец. Той не пропуска шанса да ни изненада и да изтръгне смеха ни. В историята с петимата сладкодумци, девойката, която трябва да определи най-изкусния разказвач, така и не дочаква свършека на съревнованието. Ухажорите ѝ, веднъж изтръгнали се от омаята на историите, откриват, че журито им междувременно е заспало... след като е изяло приза за победителя. Навярно Западът не би могъл да се справи без хумор. При толкова опасности и с такива разстояния, при които вестите са рядкост, всяка разсмиващата история е толкова нужна благодат, колкото питиетата и храната. О. Хенри е сред истинските майстори на смеха. Неочаквани обрати, изненадващи, но правдиви наблюдения за хората и делата им, изказвания в най-висок регистър, изникващи на места, където надали бихме ги търсили (само си представете двама каубои, говорещи като възпитаници на университети от Бръшляновата лига), игри на думи и препратки към античността и класиката... няма оръжие, което да засече в ръцете на опитния стрелец. (Удивих се да науча, че във върховите си години авторът е писал по един разказ на седмица - и се натъжих, като разбрах какво е коствало това на здравето и психиката му.)

Не по-малко всепроникващи и всенапояващи от смеха са ерудицията на писателя и наситеността на стила. Имах късмета да попадна на издание с анотации и навярно само по тази причина не се залутах безвъзвратно сред разните видове кактуси, коне и кулинарни шедьоври, които шестват из разказите. О. Хенри пише в епохата на американския реализъм (макар и да е от подкачащия тип реалисти) и от пейзажите на големите западни прерии и порядките в малките западни градчета, които ни поднася, лъха достоверност и лично познанство - иначе казано, ерудиция в резултат на житейски опит. (Разбрах, че авторът си е позволявал своеволия само с географията, премествайки някой брод или река с петдесетина километра.) Когато разглеждам шарената му биография, мога да си представя как е натрупал впечатленията, за да обрисува фино и убедително толкова много места и типажи. Трудно ми е обаче да си представя как е натрупал речниковия си запас. На всяка страница ме причакваше поне по една дума, от която да се почесваме и аз, и речниците ми - всичките хартиени и електронни версии, които ми се намираха под ръка. Вижте само този пасаж и се опитайте да си го представите на български:

And the days, with Sundays at their head, formed into hebdomadal squads; and the weeks, captained by the full moon, closed ranks into menstrual companies crying "Tempus fugit" on their banners...

Същият този образен, свръхсбит стил ме прехласна и замая неведнъж. На някои места щрихите му са толкова ярки, неочаквани и гъсто сложени, че световъртежът става почти физически, усилието да сместиш във въображението си всеки детайл - почти неистово. (Започвам да разбирам на чии рамене са стъпвали моите любими Бийгъл и Стърджън...)

Характеризацията на героите чрез речта им е другата смайваща способност на О. Хенри. Обикновено едно изречение ми бе достатъчно да разбера кой точно герой говори. Заемки от испанския и мексиканския, учена, псевдоучена и простонародна лексика, фонетичните чудатости на акцента... палитрата за речево охарактеризиране изглежда неизчерпаема.

Това ми беше втората среща с О. Хенри и първата с блясъка му в оригинал. Благодарен съм ѝ. Тя ми напомни къде мога да намеря още извори на смеха, ако мракът стане непоносим.